Венера (програма)

Венера 1 е изстреляна на 12 февруари 1961 г. След отдалечаването ѝ на 7,5 милиона км, връзката с нея е прекъсната. Преминала е на около 100 000 км от планетата. Венера 2 изстреляна на 12 ноември 1965 г., прелита на 27 февруари 1966 г. на 24 000 км от планетата. Апаратите Венера 3, 4, 5 и 6 имат сходна конструкция с тегло около един тон. Изстреляни са от ракетата носител Мълния. Състоят се от орбитален модул и спускаем модул, снабден с инструменти за извършване на атмосферни измервания. Въпреки че на спускаемия модул липсва устройство, позволяващо меко кацане, се допуска, че е възможно той да достигне до повърхността все още функциониращ. Малко преди навлизане в атмосферата на Венера спускаемият модул се отделя от орбиталния модул, като орбиталния модул изгаря в атмосферата на планетата. Спускаемият модул предава телеметрия към наземния контрол.

Венера 7 е първият апарат с конструкция, позволяваща достигане на повърхността на Венера и осъществяване на меко кацане. Част от повърхностните измервания са изгубени поради повреда в електрониката на спускаемия модул, но Венера 7 успява да предаде първите директни измервания на температурата и налягането. Както и в предишните 3 мисии, чрез помощта на наземен доплеров радар, използвайки радиосигналите на спускаемия модул, биват измерени високи стойности на ветровете в горните слоеве на атмосферата на Венера (около 100 m/s).

Венера 8 е оборудван с допълнителни инструменти, като гама-спектрометър. Орбиталният модул на Венера 7 и 8 е сходен с предишните конструкции и подобен на мисията Зонд 3.

Апаратите Венера 9, 10, 11, 12, 13 и 14 имат подобрена конструкция, включваща значително количество оборудване. Стартовото им тегло е около 5 тона. Изстреляни са с помощта на ракетата носител Протон. За разлика от предишните модели, при които орбиталният модул навлиза директно в атмосферата на Венера, за пръв път при мисиите Венера 9, 10, 15 и 16 е осъществено влизане в орбита около планетата. Орбиталният модул ретранслира сигналите на спускаемия модул към Земята.

Значителната температура и налягане на повърхността на Венера налагат използването на сферична конструкция на спускаемия модул, вътрешността на който е под значително по-ниско налягане и бива охлаждана. В горната част на модула се намира въздушната спирачка, приличаща на антена. Поради значителната плътност на атмосферата на Венера, въздушната спирачка е изключително ефективна, позволяваща на апарата да намали скоростта си до около 20 km/h непосредствено преди достигане на повърхността. В долната част е монтиран сферичен пръстен, конструиран с цел поглъщане на енергията при контакт с повърхността. За разлика от апарати изпратени към Марс и Луната, на спускаемия модул не са установени ракетни ускорители. Спускаемите модули функционират на повърхността от около 20 мин до 2 часа, значително по-кратко от аналогични мисии до Марс и Луната.

Спускаемият модул на Венера 15 и 16 е заменен с радар с цел изследване на релефа на планетата.

На спускаемите модули на Венера 9 – 14 са установени две камери. Получени са данни само от една от камерите на Венера 9 и 10, тъй като защитният капак на другата камера не се отваря. В случая с Венера 11 и 12 и двете камери не проработват. Проблемите са разрешени едва при Венера 13 и 14.

Мисията Вега с цел изследване на Венера и Халеевата комета през 1985 г. е подобна на предишните мисии, но за разлика от тях включва и атмосферна сонда, която предава данни в продължение на около два дни.

Общомедия разполага с мултимедийно

съдържание за: Венера (програма)

• ((en)) Изследване на Венера от страна на СССР
• ((en)) Снимки на Венера заснети от съветски апарати
• ((en)) Снимки на Венера 9 и 10 Архив на оригинала от 2006-04-24 в Wayback Machine.
• ((en)) Снимки на Венера 13 Архив на оригинала от 2006-04-12 в Wayback Machine.
• ((en)) СССР и Венера, част 1, на Лари Клас^{[неработеща препратка]}
• ((en)) СССР и Венера, част 2, на Лари Клас^{[неработеща препратка]}
• ((en)) СССР и Венера, част 3, на Лари Клас^{[неработеща препратка]}